кафe & бисквити

Когато Алиса срещна Малкия Принц

2011-07-31T14:05:00.001-07:00

Когато Алиса срещна Малкия Принц,
там горе имаше само едно мъничко цвете
Всичко останало беше само скална повърхност:
нито достатъчно тъмно, нито достатъчно светло
Когато Алиса срещна Малкия Принц,
неговата карирана риза кървеше
от липсващото сърце, което се беше превърнало
в цвете, червено и пъстро, единствено там
Цветето беше прекрасно и нежно,
но Принца беше съсухрен, сприхав и дрипав
Една сутрин Алиса попита не му ли липсва сърцето
Принца замлъкна, погледна цветето и само добави
„Липсва ми, но знам, че там не ще увехне;
след много години, когато прах ще съм аз ;
А то ще продължава да зрее без мен”
Невинно Алиса смути се, но продължи със въпроси:
„Но какъв е смисъла то да цъфти, когато ти си бездушен?”
„Смисъл няма моя прекрасна, има само надежди,
че нещо остава след теб...”
После Принца бавно се отпусна и запали цигара:
„Веднъж научих се да обичам, моя прекрасна,
Но уплаших се, затова присадих си сърцето в скалите,
където знам, че ще вирее без да има нужда от мен”
После принца допуши цигарата, стана и погледна Алиса:
„Обещай ми, че ще се грижиш за него, то има нужда от теб”
Алиса си тръгна си със цветето в двете ръце,
изчезна във космоса надалеч към нейния свят
А принца остана самичък и бавно увяхна,
Докато кръвта по ризата стана на прах
И праха отиде в звездите, там където безкрая самотен
по-голям е от всички откраднати човешки сърца

Сапунени Балони

2011-07-31T02:09:00.000-07:00

Ти изчезна в летящ сапунен балон,
изчезна, плавно издухана от вятъра
в един хубав летен ден навън,
гледах как се издигаш нагоре
сред стотици мънички балони
И под теб ехтяха детски гласове
и те издухваха сапунени балони
Всичко беше малко като в сън
Само аз чувствах се, не на място – истински
И бавно страховете ме изяждаха,
защото знаех, че рано или късно
балонът ще се спука, както става винаги
Тогава душата ми ще се разпръсне
на хиляди малки капчици сапун

Бял квадрат в празно тяло

2011-07-20T00:17:00.001-07:00

Когато сблъсках се със теб,
отговарях на хиляди въпроси,
само за да вникна вътре в теб
и да открия безкрайно нищо;
голямо колкото цялата вселена
душа, готова да опознае всичко
Обвита с плът и кости – задушава те
Затова останах вътре и от нищото
създадох свят от чувства и идеали;
Но те никога не бяха твой, избързах
и грешно изградих ги вместо теб
и ти не беше вече същата, защо ли
създадох себе си във теб, така умело
И малкото останало от теб отказа
да живее и усеща като друг човек;
един ден наистина отрече и отказа
със 100 000 волта през главата
за да те намеря пак каквато беше
празен квадрат във празно тяло

Когато теб те нямаше

2011-07-15T01:17:00.001-07:00

Опипвайки, търсех ръката ти някъде,
когато двамата спорехме в тъмното
Беше през лятото и нямаше ток
И ние голи лежахме на пода в стаята
Свещи нямаше, луната беше тъй бледа
Взирах се в теб, но май че те нямаше
Нима спорех със себе си? Знам ли?
Помня само, че вместо ръката ти
намерих просто крака на леглото
И сутринта се събудих от първи лъчи
За да заваря себе си до празна възглавница

Когато героят си отиде тихо

2011-06-02T06:10:00.000-07:00

Щорите бяха дръпнати, защото блестящото слънце дразнеше очите му. Той лежеше в старото си легло под прозореца и примижваше, криейки се от случайните лъчи, които преминаваха през пролуките между щорите и от време на време огряваха сбръчканото му лице. Понякога се усмихваше, а понякога нервно стискаше зъби, ядосан на слънцето. Почти за нищо не мислеше, само от време на време, откъслячни спомени преминаваха през главата му. Опитваше се да си спомни някои конкретни събития от миналото, но сякаш същината му се губеше. Всичко бяха само фрагменти. Булчинската рокля на жена му, свещите в спалнята, стъпалата в коридора, измържавялата стара котка, сергията за зеленчуци близо до къщата. Опитваше се да си спомни за военната си униформа, която продължаваше да виси закачена и увита в найлон, някъде в гардероба, проядена от молци, въпреки усилията на жена му да предотврати това. Протегна ръце към гардероба и рязка болка в гърба и раменете го прониза целия. Продължи да стои с протегната си ръка още няколко секунди, докато болката опъваше всички малки нерви из тялото му и накрая ръката му рухна изтощена отстрани на леглото. Той въздъхна някак си облекчено, докато болката бавно отшумяваше и остави тялото му в предишното си изтощено положение лежащо по гръб върху матрака. Старият полковник знаеше, че униформата му е някъде там, скрита в дъното на гардероба, необличана от десетки години. Спомни си за славните маршове по време на войната, лъскавите пагони и погледите на тълпата; вперени очи в преминаващият отряд през града. Спомни си трополенето на стотици ботуши в марш, тътен толкова силен, че ако човек се заслушаше щеше да си помисли, че всичко това са гърмежи преценени до отмерена часовникова точност. Спомни си....букетите цветя, които летяха към преминаващия батальон. Предалите се фашисти бяха наблъскани в бронирани камиони и гледаха уплашено първо към тълпата, после към маршируващите войници пред и зад камионите с пленници. Нададоха се гневни викове, които прерастнаха в бурно аполодиране на освободителната войска, която гордо и отмерено преминаваше през главната улица на дотогава безизвестния град, някъде във вътрешността на страната. Малък и съвсем незначителен град. Но на този ден преди 60 години полковникът беше още млад войник. Тогава той усещаше света върху плещите си, беше герой, светът беше негов.

Точно 60 години по-късно той лежеше върху старото си легло, съвсем неспособен да се вдигне, нито да се премести. Беше облечен в чиста пижама, покрит с няколко завивки, въпреки горещото пладне. Не беше ял от два дни. Жена му, която въпреки, неговите откази да се храни, през час се опитваше да вкара някава каша в устата му, която той упорито плюеше и после извърташе глава настрани. Сега, много години след славните моменти на млад войник, полковникът лешеже неспособен да се справи със завивките, а лъжицата беше най-големият му враг. Жена му или стоеше до него в стаята и гледаше премижващото му лице ту унесено в дрямка, ту борещо се със слънчевите лъчи, или друга голяма част от времето си прекарваеш в кухнята, готвейки всевъзможни яхнии и каши, които той така или иначе щеше да изплюе. От време на време вадеше неговият стар костюм и го закачаше за рамката на вратата и прецизно го изчистваше от стърчащите косъмчета с една четка. И двамата знаеха, че следващият път, когато той щеше да облече този костюм, щеше да бъде в дървен ковчег. И въпреки това, бабата нежно изглаждаше костюма, с насълзени очи от спомени, когато тя го посрещаше всяка вечер в къщата, където той се връщаше от военната академия, след дълъг ден преподаване. Това бяха 20 години след онова пладне изпълнено с величие. Младият войник беше станал полковник. Полковникът грижливо беше заменил бляскавата униформа с модерен за времето си костюм, който макар и сега да изглеждаше грозно и ръбовато, велуреното сако носеше в себе си едно особено усещане за гордост.

Двамата сина на полковника живееха далеч от малкия град, в столицата. И двамата работеха в стъклени и стоманено-бетонни офиси, които лятото, макар и претъпкани с климатици се нажежаваха като готварска печка. Рядко се сещаха за родителите си. Обикновено и двамата звъняха всяка неделя, някак си по навик. Разменяха с майка си по няколко думи, питаха „Как е татко?” Старата жена се усмихваше и отговаряше, че баща им е добре, лежи както обикновено и си почива. С това и приключваха неделните разговори. После всеки се връщаше обратно към ежедневието си. Синовете вече имаха деца. Децата бяха порастнали и те се бяха изгубили някъде из многото пътища и градеове по света.

Но в малкия град, нещата си седяха същите, както преди много години. Малките магазинчета бяха заменени със супермаркети, но града сякаш не се беше променил особено. Улиците бяха същите, къщите и те. Някои от тях бяха изчезнали, заменени с по-нови и модерни сгради, но ароматът на мити улици и черешови дървета беше останал и доста често оставаше у старият полковник едно прекрасно усещане за изпълнен с живот свят, където той макар и прикован за леглото вдишваше тежко лятното ухание на въздуха сутрин, няколко часа преди слънцето да се беше качило по-нагоре в небето и усмивката се беше превърнала в намръщена физиономия, псуваща по жежките слънчеви лъчи осветяващи леглото.

Понякога спеше до късно след будуване цяла нощ, понякога се събуждаше преди слънцето да изгрее. За полковника това нямаше никакво значение, отдавна беше забравил кой ден от седмицата е, някак си не го и интересуваше. Нито и часовикът. Очите му бяха толкова отмаляли, и ръцете толкова слаби, че беше невъзможно нито да чете, нито да гледа телевизия. Понякога слушаше радио, но това бързо го приспиваше. В повечето време, когато не спеше, той си мислеше, втренчен в тапетите срещу него или в старите дървени щори на прозореца над леглото. Там нямаше нищо, но с часове, той можеше да гледа унесен и да се опитва да си спомни славните младини.

Някои дни той плачеше. Плачеше, когато жена му беше в кухнята. Искаше да тича в полето със синовете си, искаше да ги води на сладкарница. Тези времена бяха отдавна отминали. Той плачеше и с треперещи ръце бършеше очите си и после заспиваше, а като се събуждаше пак се втренчваше в щорите и се опитваше да си спомни какво се беше случило, преди да е бил заспал. Никога не си спомняше, че е плакал.

От него стърчаха всевъзможни тръбички, които хранеха организма му с лекарства. Беше увит в памперси. Бабата го бръснеше през ден, като от време на време, оставаше леки дразкотини по сбръчканото му лице. Това не се харесваше на полковника. Веднъж й се беше разкрещял и се беше опитал да се обръсне сам, но треперещите му ръце уплашиха жена му, която изтръгна бръснача от ръцете му и довърши бръсненето още по-старателно дори и от преди.

Не беше валяло от месеци. Малкото градче се беше изпразнило. Улиците бяха пусти. Някаква монотонна мелодия пръщеше по радиото. Бабата беше в кухнята и готвеше леща. Старецът лежеше по гръб, тъкмо събудил се, се опитваше да махне завивките, под които се беше изпотил. Щорите бяха спуснати, но въпреки всичко упоритото слънце огряваше отчасти леглото. Полковника се опита да се надигне, но остра болка прониза таза му. Той продължи да се опитва да се изправи, почти успя да седне на леглото , но в последния момент се хлъзна надолу и се върна в изходна позиция. Това го изтощи ужасно много. След това спа цял ден.

Валеше. Валеше като из ведро. Беше позахладняло, усещаше се идването на есента. На полковника му беше писнало от жегите и този прохладен ден го зарадва. Прозореца от много седмици насам беше отворен за пръв път и се чуваше ромоленето на дъжда от другата му страна. От време на време някоя заблудена капка, рикуширала в перваза на прозореца се шмугваше вътре и съвсем неуловимо намокряше завивката на старият полковник. Това го забавляваше ужасно много. От цели седмици единственото му забавление беше да гледа старият изпокъсан тапет. Бабата дойде от кухнята и затвори прозореца, за да не настине мъжа й. А пък той заспа, понеже нямаше какво друго да прави.

Искаше да умре. Беше му писнало да лежи без да мърда. Не искаше повече да си спомня своите младини. Не искаше да си спомня раждането на внуците, не искаше да си спомня победния марш като млад пехотинец. Искаше да умре тихо, без никой да разбере, просто да изчезне, ей така. Да остави леглото празно, да се изпари. Опита се да се надигне, опита се да отскубне тръбичките от тялото си, но нямаше сила да ги достигне. Строполи се шумно обратно в леглото и заплака.

Четвърти ден вали. Полковника беше много зле. Имаше треска, целият се беше изпотил и бръщолевеше нещо, което много наподобяваше малко дете цитиращо стихотоворение. Бабата се беше притеснила и обадила на синовете си. Единият от тях сега пътуваше натам. Другият беше в чужбина и старата жена не успя да се свърже с него. Беше дошъл и градския доктор. Просто седеше и нищо не казваше. Нямаше какво. Бабата беше стиснала ръката на мъжа си и се молеше наум. И тя не знаеше защо. От тръбичките продължаваше да се влива течност във вените на стареца, също толкова монотонно, колкото и преди. Изведнъж неговото бръщолевене спря и замлъкна за няколко секунди. Доктора приближи апаратчето си до сърцето му и се заслуша. То продължаваше да тупти, макар и леко забавено. После стареца рязко се сепна, като че ли се събуди, изплувайки от кошмар. Изправи се целият, почти седна, дишаше тежко. Огледа се объркан, изгелждаше сякаш не знае къде е,после бавно сед отпусна и заспа.

След два дни почина. Просто така, без звук. В съня си. Облякоха го във велурения му костюм. В ковчега сложиха и военната му униформа. Той така беше казал на бабата в деня, в който беше паднал на легло. Нямаше маршове, нямаше войници, нямаше оркестър. Не валеше, но беше кално. Гробищата бяха пусти, с изключение на двамата чакащи да свърши опелото гробари. Бързаха да закопаят стареца и да си ходят вкъщи при жените и децата си. Единия от тях си подсвиркваше, другия свиваше цигара, подпряни на едно дърво, десетина метра встрани от прясно изкопания гроб. Имаше не повече от десетина човека на погребението. Освен роднините имаше и двама изключително стари негови съратници от пехотата едно време. Бяха с униформите си, окичени с медали. И двамата се подпираха на бастуни. Бабата гледаше мълчаливо. Не плачеше, беше с епримирила,а тъгата се криеше дълбоко в очите и. Единия от двамата страци пророни сълза. Другия отдаваше чест с едната ръка, а с другата държеше треперейки бастуна си. После всички си тръгнаха. Останаха само бабата и двамата старци. Седнаха мълчаливо в страни от гроба, докато двамата гробари хвърляха лопати с пръст. След няколко минути единият старец каза: „Бог да го прости, беше добър другар и храбър войник”. Бабата добави : „И добър съпруг”. Постояха още малко и си тръгнаха.

Всичко продължи със същата монотонност, както преди. Само леглото стоеше празно, Нямаше нито тяло, нито завивки, които слънцето да огрява. Щорите бяха вдигнати високо и цялата стая беше облята от светлина. Бабата беше в кухнята. Готвеше за двама. Понякога не можеше да осъзнае, че него го няма. Спомняше си, чак когато влезеше в стаята, след това очите и се насълзяваха, после сядаше на неговото легло и тихичко ридаеше. След няколко минутки се сещаше за яденето на котлона и се връщаше в кухнята, забърсвайки с ръкав сълзите.

Гардероба беше останал почти празен. Молците продължаваха да гризат останалите дрехи. Бабата беше забравила да сложи препарат.

След седмица-две дойде есента. Не спря да вали цял сезон. Само калните стъпки от бабата ограждаха паметната плоча на празните гробища. Това и споменът беше останал, който се криеше някъде из олющените тапети и между дървените щори.

Зимата и тя щеше да дойде.

Мислеслов

2010-11-17T11:44:00.001-08:00

Какво си мисля ли? Опитвах се да отговоря на постоянно повтарящия се въпрос. Какво си мисля. Бяхме на Орлов Мост. Тя седеше близо до мен и чакаше отговора, вторачени сини очи в моите, знаеше много добре какво си мисля, но нямаше какво друго да каже. Или не искаше да го каже. И аз нея. Ама по друг начин, онзи начин, които хората наричат истински. Ама не знаеш дали е истински докато не се стовари с цялата си сила върху теб, не те кара да лаеш като бясно куче срещу минаващи автомобили. Да ти се иска да си откъснеш главата, махнеш кожата, оставиш черепа и да почнеш да ровичкаш с химикалка Шнайдер, докато не изтече всичко отвътре. Истинския начин. Уж боли сърцето, ама аз нали съм учил тук там и знам, че всичко минава през главата. Тя си тръгва. Казва, че не е завинаги, ама аз знам че е. Не просто си тръгва, отива далеч. Там не й харесва, предпочита тук, но пък там е всичко, което тя опреличава като сигурно и доказано. Тука е онова дето боли, когато заминеш. Онова, за което съжаляваш, че си тръгнал. Всичко, за което си мислиш докато си там далече и всичко, заради което заминаваш на далеч. Устните й са топли, очите насълзени, денят е горещ за ноември. Допреди малко лежахме в тревата. Чудя се дали ще си мисли за мен, докато е там с него, както си мислеше за него, докато беше тук с мен. Всъщност не ми пука. Обичам я, обичам я докато си мисля как е там с него, докато се чукат, а аз тук се наливам с ром, бира, мента, мастика, коняк, ракия, водка, бяло, червено, бензин. Обичам я, докато им гледам веселите снимки от Ниагара. Всеки път. Аз съм пиян, но не крещя. Тя няма как да ме чуе. Обикновено крещя, не винаги, само когато съм пиян.
Тя си тръгна. Качи се в автобуса. Оставаха още 3 дни, но се разбрахме да не се виждаме. Може би за добро. Можи би щяхме да направим някоя грешка. За мен не е грешка, но жените в такива обстоятелства имат друго мнение. Повечето. Всъщност една малка част. Може би само тя. Тя е специална. По-специална от повечето жени. Щото нали разбирате. Това е ТЯ.Тя, дето знаеше какво иска, ама не знаеше какво точно е. После разбра, ама не е сигурно. Твърди обратното. Естествено, че знае какво иска, нали заминава.
И аз знам какво искам. Не е нея. Тя никога няма да е моя, никога няма да е и негова. Защото това е тя. А тя е крилете, с които летят врабчетата и сойките и ястребите и пингвините и самолетите. Тя е онова, което никой няма да има, но в един много кратък кратък момент, като от забутана реклама, тя е с него, до него, едно цяло, сляти.
Тя е съвършенството от много малки късове несъвършенство. Онова странно усещане, когато те хавне ток. Срещата с нея е като надрусване с кокаин. Всичко е невероятно изживяване, докато просто не си тръгне.
По-дяволите, дали си заслужаваше. Да, повече отколкото си мислите! Лека нощ!

Прозореца на твоята стая

2010-06-29T22:52:00.000-07:00

Капка по капка се изпарявам,
превръщам се в облак дъжд;
и капка по капка ромоля
по прозореца на твоята стая
и ставам порой...пусни ме!
И бавничо, капка по капка
превръщам се в локва,
виждаш лицето си в мен;
а душата ми плавно потъва
стича се по улука надолу;
и отива там където
цветята растат след дъжда;

Нашето безвремие

2010-06-09T13:19:00.001-07:00

Всичко е отмерено тиктакане
на нашето безвремие...
Вечността е наша сянка,
часовникът е цар...
и със своето тиктакане
избива миговете в нас...
и превръщат се в секунди
дългите ни спомени
А после всичко става космос
поглъща ни, изплюва...
тихо е, шумът е само мисъл
тихо е, мисълта заглъхва
всичко е сега...
Сега е тук това...
Сега си ти, сега съм аз
...
сега и никога повече

Душата на една муха

2010-06-05T01:52:00.000-07:00

Ами ако бях муха в главата ти
да бръмча жужа и шепна,
тихичко, напевно като мисъл;
да разказвам чудни приказки
да създавам спомени и чувства
Ако бях муха в главата ти,
ти щеше да си мен...
Затова и толкова мразиш
бродещи мухи из празна стая
мухи, муха, мухи, мухъл
мухи, мух, му, хихихихих
бззбзбзбзбзбзбзбзбзбзбзбз
муха муха муха мухахахахах
а как ли би изглеждала
поезията на една муха:
муху хухух, мух ух, хи
бъзи, бзз, муха, мухи
а в душата и си ти
муха в мухи, муха и ти
бззззз, бъзииии, бзззи, бъза
а вселената и тя е всъщност
душата на една муха...

А помниш ли когато бяхме точка?

2010-05-22T01:46:00.001-07:00

Виждам как дъхът ми се изпарява
в горещото безвремие на твоето съзнание
и сянката на стъпките ми по твоите очи
бавно се огъва, увива и става плет
изкачвам се по стълбите...нагоре
и нагоре и нагоре и нагоре
докато не стигна пак вратата към началото
Окото ми зад шпионката нервно трепти
и търси, взира се присвито, шепне,
за да види мен катерещ се по стълбите
наопаки, надолу...надолу и надолу
А вратата тряска се...трески, трещи,
срутва се, поглъща, заглъхва, няма я
Само шпионката седи неестествено
във въздуха, някъде из твоите мисли
и окото ми зад нея взира се
Ввъв твоите очи, някъде над стълбите
Аз търся си сянката на моите стъпки,
моите стъпки по твоите очи,
твоите очи са моите стъпки
Сълзят, капят, разтапят се...
стават локви, река, езеро, море
Плувам в очите ти, като кит в океана
или аз съм много малък и потъвам,
или очите ти са станали вселена...
Стълбите извиват, усукват, увиват се,
стават далечни, вечни галактики
Аз съм космонавт, крещя, заглъхвам,
потъвам, летя или плувам
надолу, нагоре, навсякъде в теб,
в очите ти, в съзнанието, във вселената
Безкрайно, безкрайно, без крайно
Б-е-з-к-р-а-й-н-о.....................
няма ме, няма ме, няма ме
Прах при прахтта, зведа при звездите,
вода при водата, всичко накуп,
част от нищото на твоета галактика
А нищото е всичко, когато няма друго,
всичкото е цяло, пълно, без време
Без времето е безкрайност....
А когато няма ме, значи съм всичко
всячески, всякъде, навсякъде
Аз съм теб, ти си мен
Ние сме вселена, а помниш ли
Когато бяхме ти и анти-материя
И бяхме точка, толкова малка
Т о л к о в а
М а л к а
А л к а
Л к а
К а
А
.

Статуята

2010-02-28T03:01:00.001-08:00

От стотици години чакам;
от стотици години мисля;
от стотици години не съм мръднал;
от стотици години не съм мигнал,
но мисълта ми е будна,
а сърцето ми тупти бурно
Туп, туп , туп, равномерно;
дланите ми са каменни,
краката от мрамор и плочки,
слепени, сковани със плоча,
цялата от бетон и стомана
И хората снимат се до мен,
прегръщат ме и се хилят;
или пък плюят, драскат и рушат
моята конструкция древна
Някои пък се любят,
подрпяни до коленете ми;
някои пиянстват и чупят бутилки,
а други просто се взират
във статуята, във мен самия
И тези, които се взират,
снимат, рушат или драскат,
любят, подпират и опъват
сергии, паланки и будки,
надали знаят, че статуята над тях
мисли, чака, вижда и знае
и чувства истински всеки момент
от стотици години насам

Скалпелът

2010-02-24T02:43:00.000-08:00

Когато бях малко момче
в старото чекмедже
на раклата вкъщи
намерих скалпел
стар и прашясал...
И мисълта за него
ме гложди хиляди нощи,
че накрая забравих
всичко останало
и така дълги години
не можех да спя...
Но времето си тече
и лека полека забравих
до една хубава сутрин,
когато събудих се, станах,
закусих, пих и кафе;
раклата бавно отворих
(момента бях чакал,
откакто бях малко дете);
скалпела нежно извадих,
избързах прахтта,
видях отражението
на мъж със брада...
Застанах във банята
пред огледалото вкъщи;
за секунда изтръпнах,
после се сопнах и стегнах;
мускулите ми страхливо
трептяха, пуфтяха готови...
Наведох се леко напред
със скалпела в едната ръка,
в другата чиста превръзка...
Острието докосна главата,
скалпът ми нежно изтръпна;
отворих лека пролука,
само толкова, колкото
да извадя нежеланите мисли
страхове и пороци...
Изсипаха се те като пепел
на пода във чистата баня...
После заших отвора
със медицински конец...
Белег така и не остана,
само една постоянна
усмивка върху лицето
И така бродех редовно
денем и нощем,
сутрин и вечер...
А хората мислеха ме за луд
със тази моя усмивка...
Но хората не разбираха,
нямаше и да разберат,
ако има бях казал,
защото главите им пълни са
със пепел и прах
от нежелани мисли,
страхове и пороци...
А по-луд ли съм от тях
във този свят неправолинеен?

Маската на моето безсъние

2010-02-22T07:08:00.000-08:00

Не спя, а гледам от прозореца
минаващи автомобили;
и светлините им се отразяват
през прозореца в лицето ми
като хилияди маски,
наслагани една върху друга
И после пак изчезват,
оставяйки ме силует зад стъклото
И така до следващата нощ,
когато пак ще бдя безсънен;
ще нося маски все така различни,
механизирани, метални,
докато съвсем не забравя
и аз самия как изглеждам;
докато автомобилите
не се превърнат в чудовища,
а светлините им са като пипала
които гонят очите ми зад маската
Дали все още там съм;
дали все още виждам
зад маската метална?
А маската яде съня ми,
яде душата ми, яде мислите ми,
яде от мен замия
и замества тъкан с кабели;
кости с железа и зъбати колела
Спокойствието замества се
със гняв, гневът със ярост;
яростта с безумие;
безумието с тишина;
тишината с нищо,
Не знам къде съм,
затова пък ще избягам,
там където надали съм бил;
ще избягам от съня си,
които е безсъние безкрайно
И когато светлините изчезнат
ще откъсна маската от лицето си,
само и единствено за да открия
кабели и механизми,
зависими от светлината
на минаващи автомобили

Юпитер къде е?

2010-01-23T07:26:00.001-08:00

Юпитер, къде е?
искам да се слея с прах
и прах да стана жълт
искам да полепна
някъде във космоса
и от човек да стана
просто прашен звук
Чакаш ли ме?
закъснявам, съжалявам!
тичам, бързам,
после спирам
и потъвам...
скитам и отлитам!
Чакаш ли ме?
изоставам, съжалявам!
но тук съм, знай...
измежду колите,
вятъра и хората
в теб съм, знай...
мъничка прашинка
във очите ти
Чакаш ме да знам...
но Юпитер къде е?

Как горим звездите

2010-01-03T02:50:00.001-08:00

Как горим звездите
и после дишаме прахтта им
И затваряме клепачите,
за да умрем със слънцето
Разпръскваме се
като хиляди балони
И пръскаме се от искрите
на залязващото слънце
На късове мечтите ни
се сипят като падащи звезди
И раждаме се пак галактики,
заключени, разпръснати
Далеч...
И тихи са мечтите ни и мислите
Тихи като космоса
Тихи като нас самите

Навсякъде

2010-01-02T03:32:00.001-08:00

поглеждам в локвите лицето си,
разкъсано на хиляди парчета
от падащият хладен дъжд;
превръщам се във пъзел
разхвърлян насред улицата,
там където обущата потропват
и отнасят частите от мен самия
далеч отвъд пространството
сред сиви грозни блокове
в отдалечените квартали
после капките пренасят се
и озовавам се във нечие
антре, хол, кухня или стая;
и вглеждам се във хората,
които надали ще знаят,
за моето присъствие;
а после виждам себе си
как готви, пере, спи или се люби;
а отражението в локвата
бавно се разстила на хиляди
отнесени частици там някъде
в пространството където съм
навсякъде...

Тромпети и барабани

2009-12-24T06:43:00.000-08:00

Тромпети и барабани
и после тишина...
Силуети и паважи
и накрая сумрак
И утре – пак вали,
засипва градинки
и площади...
Забързани хора потропват
натам и насам...
Зад ъгъла отекват
тромпети и барабани
на улични музиканти;
там където тихо е;
тихо е...
като в беззвучен филм
от 20те години
тихо е...
освен музиката...
освен музиката...
на тромпети и барабани
на двама глухонеми музиканти,
в мокри дрехи...
И града ги слуша;
града ги гледа...
като на стоп кадър
от евтина реклама
Градът, където никой никога
не говори...
Черно бял телевизор
без звук...
и спуснатри щори
Любовта ни
са тромпети и барабани...
а всичко останало
е без звук...

Мисълта ми

2009-11-25T10:49:00.000-08:00

Мисълта ми
понякога
се движи
толкова бързо,
че дори...
и аз я губя,
както губя
търпението си
по магазинните
опашки
и сред
глупави хора
...
Мисълта ми
понякога
изключва
и пак ...
се включва...
понякога
само
по грешни
сигнали;
но когато
ми трябва...
се шири
около мен
(Като муха)
[В горещ летен ден]
Няма ме
Няма ме
Няма ме
...
А бях там
Тук и сега
Къде съм?
Къде? Съм?
Не съм!
Съм..
само на сън

Меланхолия

2009-10-22T12:25:00.000-07:00

Меланхолията на един поет,
Който:
(1) Не може да римува...
- думи с мисли
Но пък:
- мисли в срички,
(2) И говори винаги превзет
(3) Чете на ум
(и понякога крещи на глас)
(4) Съзнание извън кавички;
(5) Ежедневие съвсем не...
(интересно)
......
Меланхолията на един човек,
Който:
(1) Мисли си...
- Че знае всичко
(ама честно)
(2) Рядко го прилага
Така било:
(3) по-лесно
......
Поетът:
Говори разпалено и дълго;
(разтяга локуми)
без да каже нищо интересно
Смее се...изкуствено
Рисува с думи
Човекът:
Слуша го с недоумение;
(„тоя колко е изкуствен”)
Поправя го с презрение,
без и той самия да разбира
(но нали си има мнение)
.....
Спорят двамата за нещо
(забравили са, май е тъпо)
Спорят двамата във коридора
(наистина е тъпо)
От две страни на огледалото
(противоположни)
Спорят за неща,
не толкова основоположни;
(и съвсем безинтересни)
Единият от двамата си има сянка;
А другият (уви) е в рамката
(на огледалото)
И спорят двамата под светлината
На една съвсем обикновена
Крушка...
(съвсем не енергоспестяваща)
И темата на тяхната дискусия
(в спора основополагаща)
Е кой от двамата...
по-истински е?
Човекът в рамка...
или
Поетът в огледалото?

Есенни листа

2008-09-22T15:34:00.000-07:00

Нейните кафяви очи ме гледаха със спокойно, почти замислено изражение. Постоянно вперени в мен, те ме караха да си играя с пластмасовата празна чаша кафе в ръката си, докато се превърне в измачкано безформено тяло. Имах чувството, че тя можеше да си седи там с часове и просто да ме гледа без дори да обели дума. Беше вече късно и ние бяхме едни от последните посетители на скромното, но уютно заведение разположено на една от малките преки в центъра на града. Бяхме се срещнали още същия следобед в парка. Прибирах се от работа и я видях. Свиреше на цигулка и събираше от минувачите дребни монети. Свиреше ужасно, но беше достатъчно чаровна да ме накара да се поспра и заслушам.
- Ако оставиш 50ст. ще съм събрала достатъчно, за да отидем някъде да те черпя кафе. – ми каза тогава, ухилена до уши.
Не успях да й откажа. И ето ни, в късната вечер, вече изпили кафетата, седяхме и си мълчахме. Последните няколко часа почти нищо не си бяхме казали. Аз, леко притеснен, през цялото това време си играх с чашката, цигарата, запалката, пепелника. Когато човек не знае какво да каже, той обикновено шава нервно с пръсти по масата и си играе със всичко, което докопа, като малко дете с колички. А тя седеше и просто ме гледаше с притиснати между коленете ръце.
- С какво се занимаваш, когато не свириш? – попитах аз, опитвайки се да избягам от неловкото положение.
- Рисувам хората. Но предпочитам да свиря. – каза тя след кратка пауза . – Просто не рисувам така добре, както свиря.
Замислих се колко ли ужасно би било това. После си отклоних погледа за момент от разхвърляните из масата смачкани хартийки, погледнах я и се сетих, че дори не знам какво й е името.
- Как се казваш?
- Защо искаш да знаеш?
- Защото ме покани на кафе, защото си мачкам чашката като идиот цял час без да кажа почти нищо. Защото си прекалено чаровна и рискувам да си тръгнем без да ти знам името.
Тя нищо не отвърна. Замълчах. Ние бяхме двама непознати, седящи на една маса. Тя имаше своята чаровна усмивка, аз имах своята смачкана чашка. Запалих последната цигара от кутията. Изпусках кълба от дим, които на моменти запълваха пространството между нас двамата, после се отдръпваха нагоре в чудати форми, оставяйки място на прекрасния й образ. Играеше с косата си и този път не ме гледаше втренчено, а шаваше с очи, заглеждайки картините около нас, окачени на червения тапет. Дъжд удряше стъклото на прозореца зад нея и от време на време се чуваше тропота на закъснели минувачи, прибиращи се по домовете.
- Искаш ли да те откарам?
- Живея наблизо, ще се прибера сама?
- Мога да те изпратя. – настоятелно продължих.
Тя само се усмихна. Целуна ме по бузата и прошепна едно „обичам те”, после се изниза навън и ме остави сам на масата с догарящата ми цигара. Проследих силуета й, който мина покрай прозореца, където преди малко седеше, после се отдалечи и изгуби. Поседях още малко, след което се прибрах. На масата ме чакаше студена вечеря, но не бях гладен и я прибрах в хладилника. Влязох в спалнята, където жена ми отдавна вече спеше. Целунах я по челото и си легнах. Но не успях да заспя. Мислех си за странната среща, която ме беше сполетяла.
След няколко дни отново минах през парка след работа. Странницата пак беше там и свиреше. Минах покрай нея и пуснах 50ст, този път без да спирам. Подминах я, и изведнъж някакъв механизъм, спря за секунда забързаното ми ежедневие, точно толкова, колкото да се усмихна, после всичко се завъртя обратно и аз продължих напред, загледан в падащите оранжеви и червени листа, носени от вятъра. Те си играеха във въздуха над алеята почти като живи. Шумоленето им леко пригласяше в тон на звука от цигулката зад мен, правейки го доста по-поносим и приятен. Нещо вътре в мен ме караше да вярвам, че тя свири загледана във същите тези есенни листа. Обичах я и знаех, че ние бяхме просто двама непознати в големия град. Двама непознати, които имаха нужда един от друг. Две есенни листа.

Безкрайният паваж към вкъщи

2008-03-05T23:32:00.000-08:00

Стъпките ми са поезия
по безкрайния паваж
и мислите са подминаващи
автомобили
в измислен вечере колаж...
Мога да летя,
но предпочитам аз да ходя,
за да мога в малките
неща да бродя...
и да гледам хората
отблизо:
замислени, забързани
лица
по безкрайния паваж
към вкъщи.

Махалото

2008-02-26T01:08:00.001-08:00

Светът е часовник с махало,
трака, тиктака и чака
човека с отверка да дойде.
Светът е часовник с лице
пред безчувствено огледало:
без трепет и мисъл стои
и гледа празно в стената.
Часът няма значение:
човека е важен:
човекът с отверка и изцапани
мастилени дънки.
Той стои и се взира в стената;
часовникът продължава
да трака и чака.
Човекът забрави
да слуша махалото.

Неделя вечер

2008-02-03T23:12:00.000-08:00

Може би някой ден ще погледна назад, ще се загледам в снимките, ще прочета старите вестници, писма и мейли. Може би някой ден, но не и днес. Днес просто ще си седя на стола. Моят си стол, ще се облегна назад, ще си запаля една цигара и бавно ще се наслаждавам на дима, изплъзващ се през устата ми в кръгове и форми, наподобяващи безмълвни звуци в пространството около мен. Не искам да гледам назад, даже хич не искам да се поучавам от старите си грешки, харесва ми така. Няма по-прекрасни дни, от тези, изпълнени с безхаберието и лежерността на неделния следобед. А в неделния следобед няма място за излишно натоварващи мисли. Понякога времето спира, съвсем неустено; оставя ни в празното безвремие в края на уикенда, когато последните слънчеви лъчи, и те почти спрели, се прокрадват през прозореца и полу-отворените щори, осветяват чашата студено кафе и превръщат цигарения дим в картина, точно на перфектното място. А после изведнъж времето пак се връща, след малката си късна дрямка, бавно открадва лъчите и оставя място на сумрака и залязващото слънце зад комините и покривите на съседните сгради, докато съвсем не изчезне. Тогава остава бледият силует на човека в стаята, облегнат на стола и смачканата кутия цигари пред него. В неделя следобед няма място за любов, даже няма място за романтика. Може би секс, но от този бавния, неангажиращ късно-следобеден, като малка почивка от кафето и цигарите. Без емоции. Перфектната картина. Рембранд, Да Винчи, Пикасо, в едно. В моята стая, около мен. Все едно съм там вътре. Поне така се чувствам. Или по-скоро те са част от мен. Вътре в съзнанието ми. Хиляди, милиони, всички картини. И аз ги виждам и докосвам, безмълвно, докато поредната дръпка от цигарата не ги замъгли и превърне в лондонска мъгла. И после пак нови картини и сюжети, заимствани от старите. Ритмичните вибрации на музиката от колоните ми разстилат поне за малко празните мисли, карайки ме да си припомня песента. После пак се отпускам, облегнат на стола или седнал на земята пред ниската масичка. Около мен са захвърлени множество снимки и стари вестници, които си седят там безсмислено. Поглеждам една-две и после ги захвърлям. Няма нищо интересно в тях, нищо по-впечатляващо от самата същност на неделния следобед. А в този момент на седмицата спомените са излишни, защото са способни да разрушат идилията на съществуването в тази стая. Без сюжет, без история. Но не просто обикновен следобед, а единственият истински следобед. През всички останали дни, тази част от денонощието е просто забързан край на поредния офис ден или глуха съботна предпразничност. Но не и днес, не сега и не тук. Телефонът ми звъни, захвърлен в ъгъла, но не го вдигам, не ме интересува кой ме търси и защо. При всички положения не ми трябва сега. Лъчите вече съвсем почват да се губят и тук таме проблясват светкащите лампи на съседните сгради, поприкрити от полу-спуснатите щори на стъклото пред мен. Кафето се превръща във вино и глътка след глътка изчезва от чашата. Не, в неделя вечер няма смисъл от пиянство. Самото пиянство на прекрасното безвремие е достатъчно. Нямам нужда от никой до мен. Само днес. Единствено нуждата от липсата на време, от безкрайния вечен момент. Точно сега и точно тук. Дори забравям за нечието голо тяло завито в леглото зад мен, сладката дрямка и косите прокрадващи се изпод одеалото. Не мога да си позволя този момент да изчезне, не мога да дочакам до следващата седмица, защото знам, че няма да е същото. Трудно се достига същата перфектност. Моделът е идеален и ми трябва сега. Светът е мой в този единствен миг. Допивам последните капки вино. Стягам вратовръзката около врата си, загащвам ризата и разхвърлям снимките около мен, докато изпод тях не се покаже дръжката на пистолета, който пазя. И после с едно натискане на спусъка превръщам перфектния момент в картина. И тя измества всички останали в губещото ми се съзнание картини. Няма кръв, няма писъци и крясъци, даже няма сълзи. Защото няма място за излишни емоции в неделя вечер. Силуета зад щорите бавно изчезва и се слива с пода. Подът се превръща в бездна, стените се разтварят и щорите изчезват, а голото тяло почва да се преобразува в изпаряващ се цигарен дим. И накрая всичко отстъпва място на безвремието и една голяма, истинска емоция. Единствената емоция, която запечатва мига и го поставя в плик за писмо на масата до телефона. Докато не бъде отворен от следващия човек и не превърне и за него същата вечер в единствената съществуваща перфектност. И после идва луната и лампите загасват. До следващата неделя вечер.

Черна прах и вино

2007-12-09T06:08:00.000-08:00

Черна прах е мисълта ми,
и забравям всеки път, когато кихна
накъде съм тръгнал и внезапно спирам;
озъртам се пияно без да мигвам
Продължавам да вървя със глухи стъпки.
поглеждам в локвите и се усмихвам:
виждам хилядите хора,
които срещал съм преди да бъда в крачка
....
А сега вървя забързано наникъде,
защото писна ми да бъда просто част
от някаква объркана и глупава система:
гайка, винтче, колело или пирон.
Забрвих си часовника и телефона,
но купих си бутилка евтино червено вино;
и сладко утолявам жаждата и лудостта
от нишките човешки страсти в мене
....
Улиците и пресечките са май безкрайни,
а аз изглежда имам още малко вино
колкото до следващата близка пряка,
където пак ще спра и кихна, нека да забравя.
После ще се върна вкъщи някак
и ще гледам празно, тъпо във тавана,
защото пияната ми и заглъхнала душа
е по-тъжна от всичките мъртви коледни елхи.

Стая

2007-04-18T09:05:00.000-07:00

>Стая само с изглед към релсите и минаващия трамвай. Чаша горещо кафе без захар. Прозираща светлина през дървените щори, обрисуваща лицетоми като вечерна зебра. Безсъние. Цигарен дим, пронивзащ дробоветеми като сладка целувка след кафето. Спокойствие, самота и една развалена запалка. Massive Attack. Бавна, спокойна, доста трипи музика. Играещи пръсти по дървената маса до прозореца и щорите. Захвърлени листчета в далечния край на масата. Немисля. Гладка кожа, разтваряща пори, когато издишам дима. Това не си ти, това не съм аз. Минава трамвай и поразтърсва прозореца. Леко звънене. Играя си със запалката. Отново тишина, чувам само дъха си. Или беше твоя? Не, сам съм. Нова чаша кафе, шоколадови бисквити. Чай с мед. Джин с ананасов сок и две резенчета лимон. Голям. Скърцането на паркета под килима в ритъм с моите бавни потропвания. Group Four. Мисловнасамота, спокойнасамота, моясамота. Бряг, облаци, заспал съм. Минава нов трамвай и се стряскам. Новацигара. Вторацигара. Неетютюн. Вдишвам дълбоко. Кръгове дим, откраднати от прахта във въздуха. Индийски пръчици. Тишина. Нова песен. Mezzanine. Играя си с теб във въздуха. Нямате, нямаме. Играя си във въздуха. Цветове, хиляди цветове. Далтонист съм. Потропването на пръститеми губи ритмичността си. Тик-так, тик-так, тик-так. Празнасамота. Липсвашми. Нов трамвай. Слизам навън. Качвам се. Билетче. Нямам. Апарат за самота. Или беше самотаксуване? Самота/ксуване. Монотонно влачене по релсите. Нанякъде. Навсякъде. Всички пътища водят на едно място. Друго място. Раят е някъде другаде. Далеч. Другаде. Друг Ад е. Вали. Цветя. Кал. Поклон. Хора плачат. Не съм аз. Нямаме, нямате, нямани. Заедно. Някъде, навсякъде. Сбогом деца. Ние не плачем. Далеч – другаде. Събуждам се, спял съм. Новацигара, вторацигара. Минава трамвай. Чаша кафе. Дъждът ромоли по стъклото. Късно е. Безсъние.

Позволено ми е да мечтая

2007-02-13T05:19:00.000-08:00

Заспивах, приспан от ръмящия дъжд по прозореца на стаята ми, с чаша кафе до клавиатурата, леко поизстинало, без захар. Един следобед, притихнал в тишината на скучното ежедневие, бавно разстилащ се по стените и тапетите, вкарващ горчива нотка отчаяние в картините, окачени по стените. Тракането на клавишите, лекото подсмърчане, бавно стопяваха тишината, царяща около мен. Един трактат на безмълвието и мисълта, рисуващ букви по пожълтелия монитор, бавно, прекалено бавно дори за замечтаната ми мисъл. Мислех си за някой, някъде, знам ли, може би просто една цигара, докато не се закашлям от горчивия дим, навлизащ в дробовете ми. Да, някой беше, някъде, а аз си седя в притихналата стая и просто тракам по клавиатурата, опитвайки се да убия скуката някак си. А може би просто си мислех за хората, с които общувам, за хората, които виждам по улиците, за хората, които не познавам, за хората, които обичам. Отпивам глътка от кафето, отпечатвайки за миг лицето си върху гладката черна повърхност на течността, съживявам се за миг, а после кофеина се разстила из тялото ми и отстъпва място на предишната улегналост и тишина. Замислям си каква ли е идеята, с която почвам да пиша това, какво ли е посланието към читателя или най-вече към мен самия? Ами ако няма посляние, ако няма идея, ако е проста последователност от букви? Защо ли пишат хората, изразяват позиция, прекланят се някому, казват, каквото им е на сърцето? А после забравят какво са написали и оставят настрана овехтелите страници и папки. Може би и аз ще направя същото, ще кажа, каквото си мисля, ще кажа, каквото ми е отвътре, а после ще забравя, допивайки последните глътки от кафето. Дъждът продължава да ръми по стъклото, а позабързани хора с чадъри прелитат под прозореца, стъпват в локвите и заличават калните отражения на сградите около тях, образувайки вълнички по повърхността, а после образите се завръщат, удряни от капките, по-заспали и от преди. Явно просто имам нуждата да споделя, нуждата да напиша нещо, което дори след време ще остане забравено и затрито. Иска ми се да запечатам всички моменти, които някога съм преживявал, да ги запазя на лента, която ще показвам един ден на хората около мен, ще посочвам себе си и ще казвам, какъв съм бил преди, усмихвайки се небрежно. А може би просто няма какво да запечатам. Няма нещо по-тъжно от една полупразна лента, с няколко безлични, скучни снимки, направени ей така, колкото да има. Снимки като тази, която правя в момента. А повечето снимки са такива. На усмихнати хора, гледащи право в обектива, замислени хора, гледайки настрани или просто хълмове, горички или морски вълни. Но не това е важното, няма значение какво снимаш, има значение какво ти искаш то да бъде, докато натискаш копчето над фотообектива. Същото е и с писането. Каквото и да пишеш, ако не вложиш цялата си душа в листа, той си остава запълнен само и единствено с последователност от букви, която повечето хора нямат нерви да дочетат. Защото има разлика между творец и писател, между артист и шут, между хора и личности. Има нещо, което разграничава отделните степени, а това е именно любовта към това, което правим. Когато любовта се превърне в задължение тя просто изчезва, оставяйки място на безличните думи и приказки. И един ден стрелките на часовника просто спират и тракането на клавишите или шумуленето на листа заглъхва, оставяйки място на веселите шоу програми и шумните разговори. Тогава картините се превръщат в скици. Същите тези скици, които сме ние хората, опитвайки се да бъдем нещо повече. Но всички знаем, че има разлика между пейзаж и боядисана фасада и това са не цветовета, а нещата, които се крият зад тях. Всеки ден се сблъсквам със скучните фасади: гледам лицата им, следя движенията, правя си изводи от постъпките им. И после ги забравям до следващия ден. И дори пред тези хора аз да изглеждам безличен, малък, безинтересен....аз вече съм направил своите снимки и сега гледайки ги, аз си позволих да напиша нещо, безлично почти толкова, колкото глупавите им портрети в съзнанието ми. Но те са просто хора като мен самия със своите обикновени битови страсти и проблеми. Унифицирани до болка, престарани да бъдат еднакви, както белите спретнати къщурки от предградията, които сме свикнали да гледаме по телевизията. Иска ми се да открия нещо зад усмивките им, но единственото, което виждам е сцепен език, готов да ме ужили всеки път, когато се втренча. Затова предпочитам да ги снимам отдалеч, предпочитам да отпивам глътки от кафето, да драскам празни редове и да си мисля какво би било, ако.....Защото следобед като днешния е просто време да мечтаеш. Няма смисъл да обсъждаш хората, да критикуваш невежеството, при положение, че камъните имат повече очи. А аз си седя отпуснат на стола, протягайки се от време на време, надигайки порцелановата чаша, замечтан някъде за нещо, някой или просто мислейки си. Защото, предполагам, позволено ми е да мечтая.

Роза

2007-02-13T05:04:00.000-08:00

Имало едно време. Някога, отдавна, едно царство. Не било то нищо особено: една долинка с няколко рекички, няколко хълма, заобиколени от гъсти и непроходими гори. Приказка като всяка друга. Подданиците на това малко царство били добри хора, отглеждали лъчите на слънцето, сеели лунна светлина и капки роса. Те си нямали цар, нямали си царица, нито велик магьосник, но пък си имали една млада прицеса на осемнадесет лета. Тя имала ярка оранжева коса и тъмни зелени очи. Често обичала да лети с вятъра и да си говори с облаците. Принцесата била гордостта и най-голямата хубост в това царство. Тя живеела в скромна къщурка, както всички останали, с градина от ябълкови дървета и рози. Гласът и се чувал надалеч, а усмивката и озарявала ранното утро с блясък и шепот. Но девойката не била част от царството. Идвала от друга, далечна страна, отвъд дълбоките морета и високите планини. От място, което било прогнило от омраза, къщи, заградени с бодливи плетове и високи зидове, ограждащи олющените дворци и тъмни доби. Тя никога не говорела за това място, но нейния царски произход си личал и затова кротките земеделци решили да я оставят да бъде принцеса и в тяхното царство без цар. Често докато си пеела на глас в думите й имало странна тъга и капки сълзи обгаряли меката трева. И въпреки нейната блестяща усмивка, добрите люде около нея знаели, че нещо я тревожи. Но те никога не били виждали света отвъд тяхната малка горичка, никога не били плували отвъд крайните мостове на тяхното царство. Те събирали плодовете на слънцето и луната, даровете от природата. За тях тъгата била много рядко чувство, а светът отвъд – друга вселена. Той бил тъмен, мрачен, с небе осеяно от облаци и гръмотевици, които понякога разтрисали дори прозорците на малките им къщурки.

- Блестяща принцесо, какво има отвъд нашата гора?
- Нищо, само пясък и облаци.
- Ами трева и роса, дървета и хора?
- Някога, когато бях малка, баба ми разправяше, че преди е имало поляни, много отдавна, но сега пепелта ги е отнесла със себе си надалеч и хората там ходят с качулки да се пазят от горещия вятър.
- Защо не ги поканим в нашето малко царство, да се полюбуват на росата и да събират с нас слънчевите лъчи?
- Глупаче. Те искаха така да бъде, това е техния свят.
- Но, принцесо, с какво се занимават хората там?
- Не знам, никога не съм. Рисуват стъпки в прахта.

И така малката принцеса никога не казвала на хората от приказното царство какво точно има отвъд. И един ден просто изчезнала. Добрите хора я търсели навсякъде, помислили си, че това е една от поредните й игри, но този път тя отнесла усмивката си надалеч от росата. Нейните оранжеви къдрици вече не се веели от полъха на ветреца, а меките й зелените очи, спрели да отразяват слънчевите лъчи, мекия й глас замлъкнал и тропота на боси крака заглъхнал. Принцесата си била тръгнала от Слънчевото царство. Един млад, влюбен в нея момък решил да я търси извън царството. Всички се опитали да го спрат да ходи в тъмната неизвестност, но той обичал принцеста. Всяка една негова сълза изгаряла тревата, а плачът му обръщал вятъра. Любовта е сляпа и никой не успял да го спре да отиде там, в сумрака, където само шумуленето на пепелта се чува.
И така, младия момък се запътил отвъд горичката и хълмовете на царството си. Дни без хляб и вода той се скитал в безкрайните полета от пепел, където слънцето било скрито, а облаците тъмни, надвиснали над земята като планини от тъга и страх, готови да се сгромолясат върху нажежената земна плът. Изгорялата почва била набръчкана и напукана, а под нея се чували крясъци и плач. Но това не уплашило влюбения герой и той продължавал да се скита в нищото. Докато босите му пети не почнали да кървят и прахта да полепва по отворените му рани, докато очите му не залепнали за клепачите, а пепелта обгаряла зениците, докато момъка не ослепял. Тогава той легнал върху горещата земя и продължил да пълзи напосоки. След дълги мъки и скитане той усетил лек мирис на роза и роса. Зачудил се къде ли е попаднал, може би заради слепотата си се е върнал пак в Слънчевото царство. Но уви, земята продължавала да бъде нажежена, а въдуха – зловещ. А миризмата на роза се засилила, докато момъка просто не се убол на една от иглите й. Тя била израстла точно там, посред напуканата земя. Мека, хладна роза. Когато слепия момък се навел да пие от росата по нейните цветове, отдалеч се чул глас:

- Кой си ти и какво искаш?
- Розата, нека пия от росата.
- Глупак си ти, слепи ми момко.
- Но розата е дар от небесата, аз имам...
- Имаш какво? Нали не мислиш, че розата е тук заради теб, за да оближеш аромата й?
- Аз просто съм жаден пък и не знаех, че одвъд има рози.
- Хахаха, отвъд? Откъде идваш?
- От Слънчевото царство, от другата страна на гората и планините.
- Тук няма гори и планини, тук вече няма реки, отдавна, само пепел, не ти ли харесва?
- Боли ме от нея.
- Разбира се, че те боли, всеки го боли, но това не е от пепелта, млади момко.
- А какво е тогава?
- Блажени са невежите. Търсиш принцесата нали?
- Да, знаеш ли къде е?
- Рядко минава оттук, тук няма нищо за нея, прахта не я интересува.
- Как да я намеря?
- Ако толкова искаш да я намериш, занеси й роза, сигурно ще я хареса.
- Ами твоята роза, ще ми я дадеш ли?
- Разбира се, че моята роза, тук няма други рози, но в замяна искам езика ти, да не можеш да вкусваш и носа ти, да не можеш да помирисваш.
- Но защо, за какво са ти?
- Аз ще ти дам моите, искам просто още веднъж да усетя какво беше едно време.
- Нима не можеш да чувстваш?
- Жалко нали, много отдавна ги размених за една роза, която посадих тук. Чаках принцесата, но тя така и не дойде.
- Значи и ти я търсиш?
- Всички я търсим, но рано или късно тя сама идва.
- Аз я обичам, както небето обича слънцето.
- Пести си силите, момко. Тук няма слънце.

И така момъкът разменил обонянието си за розата и продължил напред. Цветето вече не било така омайно и прекрасно. Единственото, което имало били бодли. Влюбеният младеж продължил да се скита в жарките полета с роза в ръка, но принцесата така и не се появявала. Минали дни, месеци, години, но единственото, което той напипвал била горещата земя, нито усещал през ноздрите си дима, нито вкусвал прахта. Времето спряло да съществува, имало само безкрайно пространство. Росата, слънчевите лъчи и ябълковите дървета били един безкрайно далечен спомен. Спомен, който крепял момъка жив. Най-накрая той решил да посади розата в пепелта и да чака принцесата, силите му се били изчерпали. И така той, чакал облегнат на мръсната земя, целия в дрипи, без очи и обоняние. Само мисълта за девойката с оранжевите коси.
Накрая като насън тя се появила от нищото. С нейния шепот разбудила момъка, с нейните песни му върнала любовта.

- Принцесо, търсих те навсякъде, а чак сега те намирам.
- Защо ме търсиш, бледи момко?
- Не помниш ли, ти беше нашата принцеса, нашето слънце, после изчезна. Но любовта ми те намери.
- По труден път си тръгнал. Рядко ме сравняват със слънцето. Носиш ми и роза. Предал си душата си, за да ме намериш?
- Отдадох всичко, което имах, само за да докосна оранжевите ти коси още веднъж, меките ти пръсти и нежна кожа. Върни се с мен.
- Ти не разбираш, не мога. Това място ми принадлежи, аз съм отговорна за него.
- За тъмните облаци и жарката земя?
- От цветята - прах, от тревата – пепел. Не знаеше ли, никога не си, нали? Аз съм Смъртта.
- Никога не знаех как се казваш, никога не споменаваше името си в песните си.
- Смъртта ти е непонятна, виждам, млади момко. А сълзите отдавна са изгорили очите ти. Но ти си дошъл при мен. Труден път си извървял, затова ще те оставя, заедно с розата.
- Даде ми я един човек, каза, че и той те е търсил, но ти не си дошла.
- Бледи момко, любовта те заслепява. Ела с мен

Принцеста го повела със себе си надалеч с вятъра, зад тъмните облаци и далеч от напуканата земя. Отвела го на една поляна, цялата осеяна с рози. После му върнала обонянието и зрението. Това, което момъка зърнал била ливада, засеяна с рози в лехи, хиляди лехи, които се ширили накъдето очи ти видят. Слънцето греело, тревата била мека и хладна, осеяна с капки роса.

- Къде сме?- запитал момъка.
- Там където розите цъфтят, в Слънчевото царство.
- Но къде са всички, къде са къщурките, ябълковите дървета и хорските усмивки?
- Превърнаха се в рози, рано или късно, всичко се превръща в роза.
- Дори и аз? –продължил с въпросите си младежа.
- Ти държиш своята роза в ръце, сега остава само да я засадиш –казала принцесата и посочила едно празно място в лехата срещу момъка.
- Но тя не е моя, даде ми я един човек, аз вече ти казах.
- Не ти забрави, че той я размени за всичко, което притежавапе, за душата ти. Сега в тази роза, това си ти.
- Но любовта ми към теб остана.
- Нея той не може да ти я отнеме – продължила Смъртта, този човек, това беше ти, твоята изгубена същност в полетата от скръб. Ти предаде душата си, но не й любовта. Дълго време си скитал и си дишал от отровната пепел, забравил си, че сам отдаде душата си. Донесе ми роза и аз в замяна те върнах отново в Слънчевото царство.
- След като я посадя, може ли за последен път да докосна косите ти и да целуна устните ти?
- Разбира се. –казала принцесата с нежен глас като птича песен, докато оранжевите и къдрици се веели от вятъра, а бялата й роба се поклащала около снежното й тяло, -Наслаждавай се на всяка глътка въздух, тук той е така прекрасен, млади момко.

После принцесата отнесла живота на момъка със себе си, превърнала го в прах, сред полетата от прах, а следите от прахта изчезнали, носени от вятъра, превърнали се в нестихващи вихрушки, които се въртели сред нажежените пукнатини. А някъде далеч оттам, отвъд горите и планините, в Слънчевото царство една роза цъфтяла сред други и нейната влюбена усмивка разкрасявала червените и наситени цветове, обагрени в роса.
Един ден малка детска ръка откъснала розата и припкаво малко хлапе я занесло на майка си.

- Мамо, мамо, виж какво е пораснало на гроба на батко, роза. Не е ли красива?
- Брат ти винаги е обичал рози, те бяха любимото му цвете.
- А той къде е сега? –запитало любопитното дете.
- На едно по-добро място, в Слънчевото царство.
- Защо не е с нас? Защо отказа да си играе с мен? –натъжено продължило детето.
- Заради една принцеса, мило, заради една принцеса, сега бягай си играй с другите деца, че говоря по телефона,.... -Ало, докторе, сигурен ли сте, че не е вродено, не искам втория ми син да мине по същия път.....Да, знам, самоубийство беше....

Поет

2006-10-26T06:21:00.000-07:00

Казват поезията изразявала емоции,
но нима безличен е света,
изпълнен със пороци?
Казват , че поет да си е нужно
да си прост, обикновен човек…
Не, поет не съм, не съм и искал,
нека забравен си остана,
заврян във дупката сред много други,
неизвестни никому лица…
Не ме вълнуват фалшивите екранни
пози.
Не се интересувам от маскираните
страсти.
В яма да съм, пак ми е широко,
щом тя е моето съзнание,
овъргаляно в мръсните човешки думи…
Нека казват си каквото искат;
не ме вълнува мен това…
Поетите са много, в хиляди дебели книги,
забравени по рафтовете
или изложени във лъскави витрини…
Всички те разправят колко болен е света,
или пък гордеят се; търсят и бленуват
красота…
Не, поет не съм, отново ти го казвам,
макар и аз да съм човек с емоции…
Да, понякога превръщат се в пороци,
но остават просто моите страсти…
И дори в небето да се взирам,
нищо не откривам,
нито е магическо, красиво, нито, болно, мрачно:
просто е небе, а зад него космосът е бил,
знам добре това,
макар и да не съм го виждал.
Поетите разправят там имало е
хиляди звезди,
даже ги сравняват с техните мечти…
Нима глупаци са, не знаят…
че това е просто някаква материя,
като прахта от техните подметки…
Да, признавам си,
и аз бленувал съм звездите,
мечтал съм да летя,
натривах си лицето с гордост,
че мога да съм птица, макар и без криле…
Но останах си човек със своите глупави,
детински мисли, че способен съм
да бродя из необятното небе…
И колкото и да ми се иска
да звучи това красиво,
просто ще ти кажа…
Да, знам, че знаеш ти добре това…
Превърнах се в листо,
макар и да съм си все същия глупак;
падам и увяхвам
и дори да се издигна,
вятъра отново ще ме понесе
към…
Ще ти споделя нещо мъничко и важно:
не съм перната страст,
не съм красива скица:
просто образ и не съм способен
с думи аз да се накичвам,
но нима това ми пречи
аз да те обичам -
мой малък ангел от небето…

Повярвах

2006-10-26T01:59:00.000-07:00

Защо повярвах на хората,
че мога да вярвам?
И забравих умората
от широко отворените очи;
гледах и вярвах в мечтите,
мечтах...
Защо отказах опората,
мислейки, че мога да бъда сам?
И забравих за хората,
затворих очите,
мечтах...
Гледайки през стъклото
минаващи пътници,
отварях, затварях очи;
станах прозорец
от мисли далечни
и вярвах в мечтите
на хората...
Скитах с поглед безверен,
скитах навред.
Вярвам, че има причина
да повярвам на хората,
и вярвах и станах
част от тълпата.
Тя вярва във хората,
хората вярват дори и насън.

Град

2006-10-25T04:57:00.000-07:00

Неонови лампи светят навред
стотици блестящи фарове
и сгради огромни;
осветените барове
и стоманени хора
сред каменни улици
и синкаво слънце.
Високите блокове
изградени от
низките, мръсни работници;
широките улици
и тесните възгледи.
И макар осветено,
цветно, ярко,
оживено и бързо
това място е сиво,
черно-бяло и празно;
без мечти и емоции,
само бетон и стомана.
И тъмно е,
изградено от черните въглища,
потта и кръвта на войниците
някога, някъде
борили се за нещо
забравени...
Само надраскани,
изоставени паметни плочи.
Градът без държава
линее безкраен
сред перспективите
на дигиталното бъдеще;
градът от омраза
за чуждото място
сред еднаквите офиси.
Градът плаче и смее се
озарен от неона;
градът вече
открадна ни небосклона
и превърна го в бетонена маска.

Обектив

2006-10-25T01:08:00.000-07:00

Вярвам, че светът
е място за живот;
и хубав е денят
като застинал цветен кадър.
Вярвам във картинките,
макар и черно-бели
илюстрации...;
смея се на снимките,
а всъщност плача.
Но сълзи ли са това
или прашинките
във обектива?
И копнея за мечтите,
превърнати в следа мъглива
натрупани чрез спомени,
застинали във снимки.
Не, прашинки бяха,
а аз се смея някак празно
и се взирам в небесата
макар и на картинка,
а зад обектива
грее цветна снимка,
истинска, човешка,
просто нечия усмивка.

Свободни Птици

2006-10-25T01:05:00.000-07:00

Ние сме свободни птици
от нечии странен сън
крилати цветни скици -
нарисуваните хора.

Пернатите не плачат,
художника забравил е
мастилените сълзи;
мрачно, бавно грачат,
черни хищни птици-
изкуствените хора.

Ние сме красиви, волни,
небесните цветя,
но отвътре-празни, болни
странни същества
от нечии болен сън-
мастилените хора.

Застинали във миг,
отнесени криле от вятъра
гонят снопи светлина;
открадната картина,
пренесена във скучен сън:
черно-бял и мътен.

Аз и ти сме птици
застинали във въздуха
мастилените страсти
остават си за хората-
нарисуваните птици.